Публикувам коментара на наша колежка пожелала да остане анонимна. Смятам, че ще бъде от полза за всички ни. Тя поставя въпроси, които вълнуват голяма част от учителите в детските градини. Лицето на истината има много лица....
от АнонименНеобходима тема, важна тема....
Толкова много мисли ме вълнуват покрай нея, че се чудя от къде за започна, а и в един коментар едва ли ще мога да споделя всичко, което би ми се искало да кажа...Поне ще опитам.
В предишната ми градина като приехме първа група и в един момент се оказа че имаме едно дете със синдром на Даун, едно с церебрална парализа и друго с бронхиална астма. В групата беше записано и дете със заешка уста /не го зная медицинския термин/, на което предстоеше операция и докато бях там, не дойде. Говорила съм с майка му, която предпочиташе да го гледат у дома, докато мине поредната операция.
Градината ни беше съвсем обикновена, не специализирана, но се приемаха и деца със СОП. Всичко започна от една фондация, директорката ни запозна с идеята, ние се съгласихме и от общината назначиха ресурсен учител към градината.
До тук - добре. Нямахме и представа какво ще се иска от нас, нямахме и нужната подготовка. водени бяхме само от мисълта да направим добро...
В градината имаше още дете с аутизъм, две с увредено зрение /от кувьоз/ и други случаи, за които не мога да кажа подробности, т.к. децата бяха в други групи.
И започнахме да се учим в движение. Четяхме, питахме. тази Наредба 6 с буквите я изядохме. Намаляване бройката на децата в групата като цяло!? Престой до обяд!? Ресурсната ги взимаше по график, но през останалото време децата бяха по цял ден в групите. В групата срещу моята имаше дете с много диагнози. Останалите деца започнаха да подражават. При мен, детето със Даун имаше социален придружител, но лелята на групата се справяше по-добре от нея, от придружителя. Детето със церебралната парализа майката не желаеше да го освидетелства. не желаеше, но по-борбена майка не съм срещала през живота си. Разказваше как го е изправила на крака от жив труп. Как го е мятала върху дюшеци - по препоръка на доктора естествено и наистина го беше изправила.
При мен децата дойдоха от първа група и някак си наистина останалите мъничета ги приемаха по по детски. Дали е с разбиране? Не зная. Държаха се дружелюбно, но в по-големите групи възникнаха проблеми - подражание, имитиране..
Много от колегите си признаха, че не могат понякога да овладеят ситуациите при които се получава пълен крах - несправяне с нервни изблици и кризи. Решихме и поканихме специалист, който да ни каже къде грешим...
Внимателно бяха изслушани колегите с по-тежки случаи, защото има и такива. Запомнила съм думите на специалиста: Колеги, разбирам милосърдието ви, човещината, разбирането, но и вие разберете, че всичките ви добри помисли са до момента на първото посягане към успокоителното от вас и до момента в който се почувствате в тежест на вашите семейства и деца. Само разбиране не е достатъчно, а специалисти, които специално са обучени за целта, защото в тези случаи нямаме право на грешки, на неправилно отреагирване...
А аз през цялото време си мислех: Добре де, при мен са още малки. Каквото и да направим като цяло в групата, виждахме напредък и при децата със СОП. Радваме се на всеки техен успех. Родителите на децата - грижовни, загрижени, но децата по цял ден стоят в градината. Питах се: Тези дечица изведнъж от тишина попадат в някакъв градински хаос /за тях/. Знаете как е. Нищо че при нас като малка група имаше и отсъстващи. Може би и за това да не усещахме натоварване и все пак...Не трябва ли на обяд да си бъдат в тяхната си къща, в тяхната си стая, в тяхното си легло?...Там, където всичко е познато и където е тяхното спокойствие...Ние си мислим, че ги социализираме, но на каква цена? За децата става дума. Знаем ли какво им е в главичките. Следобяд при тези деца се наблюдаваше явна умора, въпреки следобедния сън. Понякога дори забелязвах, че не са адекватни. Стоят на едно място, нищо не правят, личица тъжни...
Това е едната страна на интеграцията. Децата със СОП да бъдат в масовите градини. А другата страна е: Как всичко това влияе на останалите деца? Има ли начин да се разбере? Имаме ли право да се нагърбваме със задачи, които не са ни по силите? Та ние сме минали само на изпит "Рехабилитационна педагогика" и толкова. Имаме ли нужната подготовка? Знаем ли как да работим с децата със СОП? За тяхно добро, не за наше...Защото наистина нямаме право на грешки. При нас ресурсната ни обясняваше какво-що, но достатъчно ли е? Аз мисля че не е. Трябва допълнително обучение и запознаване със всеки случай по отделно.
И последно за сега...Кой може да отговори на въпроса как влияе на останалите деца всеки отделен случай? Бройката в групите постоянно се качва на горе, а децата със СОП имат необходимост от постоянно внимание. При мен имаше социален придружител /как си изпълняваше функциите е отделна тема/, лелята на групата имаше подход към всяко дете поотделно, но там където учителката е сама и няма на кого да разчита???Има какво още да се направи в тази посока. Наредба ли да се променя, допълнително хора ли да се ангажират, но ако наистина ще се прави добро, нека бъде ДОБРО за децата със СОП, защото наистина нямаме право на грешки и това се отнася за всички деца и за всеки случай поотделно....
0 коментара:
Публикуване на коментар